1

Крумовградското с. Егрек се намира на място, откъдето не можеш да продължиш, защото пътят внезапно свършва, а отсреща зад баира е Гърция. Жителите на селото пък упорито отказват да прекрачат в XXI век и да признаят съвременните технологии.

В Егрек е нещо обичайно да видиш жена, облечена в пъстра родопска носия, а местните продължават да мелят брашно във воденици караджейки. Те са точно пет и всички работят така, както са работили преди 100, 200 или може би повече години.

“Няма жив човек, който да каже кога са строени водениците. Когато бях млад, съм питал старите хора, ама и те не знаеха. Може да са правени заедно с римския мост в центъра на селото, знае ли човек”, казва кметът на Егрек Аптула Карафеизов.

Водениците, както и мостът, наричан от местните римски, са каменни. Според жителите на селото са правени толкова стабилно, че могат да издържат векове, стига периодично да се поправят покривите, покрити с каменни плочи.

Кметът не скрива гордостта си, че заедно със съселяните си продължават да поддържат в изправност караджейките и те работят така, все едно са построени току-що.

Карафеизов пресмята, че една воденица дневно може да смели до половин тон зърно. Това не струва и стотинка на местните. Единственият ангажимен, който те имат, е да поддържат механизма и постройките.

“За водениците казваме, че са орташки, което ще рече, общи. Те никога не се заключват и по всяко време може да се влезе в тях. Всяка махала поддържа своята”, обяснява Карафеизов.

Според него ремонтът на механизмите не е сложен, а уменията се предават от бащи на деца. Най-често се налага начукването на воденичните камъни, които, за да мелят, трябва да са грапави. Това става с помощта на чук, с който се отнемат люспи от повърхността.

“Начукването е лесно, но камъните са тежки и се събираме по няколко мъже, за да ги вдигнем”, обяснява кметът.

Ремонтът най-често се извършвал наесен. По-рядко се случвало да се подменят детайли по механизмите, но те са толкова прости, че това става с подръчни материали.

“За да се завъртят тежките камъни, трябва много вода. Хващаме я в улей от реката на баира, идва до водениците по гравитачен път. Пада отвисоко, за да набере сила и да завърти колелото под воденицата”, обяснява Карафеизов. Според него меленето е проста работа, която могат да свършат дори и децата.

“Пуска се водата по улея. Тя завърта колело под воденицата, което предава движението на вал. С него пък задвижва единият от камъните. Ако искаш по-ситно смляно брашно, камъните се оставят по-близо един до друг. За смилането на ярма пък се раздалечават”, казва кметът. Той е категоричен, че извадени от караджейките, брашното и ярмата имат съвсем друг вкус.

“Още докато се мели зърното, се разнася аромат. Мирише много приятно и вкусно”, казва кметът. Брашното се съхранява в чували на хладно, сухо и проветриво място, за да не граняса.

“Това, дето го разправят, че сме запазили водениците заради отдалечеността на Егрек, не е вярно. Пътят до Крумовград е асфалт, а зимите тук не са чак толкова люти. Истината е, че  камъкът изкарва  по-хубаво брашно, по-меко”, твърди Карафеизов. Според него и дума не може да става за сравнение с онова, което се предлага по магазините. Особено ако е смляно от пшеница или царевица, отгледани в малките нивички край Егрек.

Земята тук е разпокъсана и бедна, а реколтата слаба. Обработват я с малки японски тракторчета, които купуват на старо срещу 3000-4000 лева. Техният брой в района е станал над 100 през последните 15-ина години. По планинските ниви се отглежда предимно тютюн, който си остава основен поминък за селото. В него не разчитат на отглеждането на животни, защото няма кой да изкупува млякото. Картофи, жито и царевица се сеят за собствени нужди.

“Зърното, което си вадим, е от друг сорт, не е фуражен като това в магазина, няма ГМО или разни подобрители. Царевицата, която гледаме, е малка, но пък зърното  е вкусно”, казват хората.

Те все пак признават, че ядат хляб, купен от магазина, но всяко семейство си мели брашно в караджейките, за да приготвя традиционни специалитети.

Качамакът например се яде с извара и прясно краве масло. От пшеничното брашно пък егрекчани приготвят тархана. Тя се замесва с квас и се суши, след което се натрошава на гранули, които се варят. Получената каша се яде с масло и  домашна пастърма
от козе или овче месо. То се осолява в късна есен и се суши в кухнята над печката с дърва.

“Даваме мило и драго за тези ястия. Нашите, дето живеят в чужбина или във вътрешността на страната, още като дойдат, първо питат за качамак от нашето брашно”, казва Карафеизов.

Иначе за последните 30 години селото буквално се е стопило. В края на 80-те години е наброявало 1250 жители, в момента са 540. Останалите са се пръснали в Европа или в големите градове на България.

“Ако се отвори границата с Гърция, нещата ще се оправят”, смята Карафеизов. Най-близкото до Егрек населено мясно е гръцкото село Кардамос. Според местните до там има-няма половин час ходене пеша. “Сега обикаляме много, докато стигнем Гърция, а сме на един хвърлей място. Пък знае ли човек, може тамошните да проявят интерес към брашното, дето го вадим от водениците”, допълва Карафеизов.